Катя се събуди с ужасно главоболие. Чудеше се дали не беше болна. Или по-зле, бременна. Мисълта от няколко дни се въртеше в главата ѝ, караше стомаха ѝ да се свива и ръката ѝ нервно да дърпа крайчеца на рехавата ѝ плитка. Едно време беше гъста, тежко падаше на рамото ѝ, блестеше като свила на светлината. Но това беше преди седем деца. И преди прекалено много, прекалено тежки зими. Отметна одеялото от тялото си и се изправи. Нахлузи чифт галоши на разранените си стъпала и изшляпа по нощница навън. Толкова рано даже кокошките спяха. Пък и не е като да имаха съседи, живееха накрая на града. Снощи, преди да си легне, беше рпимъкнала една кофа вода от близкия кладенец. Повечето щеше да иде за вечерята днес, хляб имаше за месене, пък и другите трябваше да се измият, чай да се свари.. Тръсна глава и лисна шепа студена вода на очите си. Ако имаше малко повече късмет, щеше тия дни да намери време, и дърва, щеше да се изкъпе в коритото, с един ароматизиран сапун, който си пазеше и топла вода. Щеше да го натърка на главата си и щеше да свали мръсотията под ноктите си. Косата ѝ щеше пак да заблести, главата щеше да спре да я сърби и Стойчо щеше най-сетне да я поиска, за дето беше хубава и миришеше на лавандула, не защото беше гледал фустите цяла вечер в кръчмата. Но мечтите после. Сега имаше задачи да прави. От седемте ѝ бременности не бяха останали много деца, едва четири оцеляха, но си ги обичаше всичките. Най-вече последната ѝ дъщеричка, Митра. Роди се в една фъртуна през декември месец преди две лета. Баба Яна, де бе изродила всичките, нея нощ се беше видяла в чудо. Не знаеше за кое да тича първо, за детето или за родилката. После по едно време си даде сметка, че макар и да си разбираше от занаята и всички деца в селото да бяха минали през нейните мазолести ръце, все пак някои неща си оставаха между майката и Господ. Баба Яна беше там само за да измие новороденото, да го плесне и да се надява да проплаче. Малката Митра оцеля, де. Изкара тежка зима, но след първата година позаякна. Сините ѝ очи заблестяха, русата коса порасна гъста, бузките се закръглиха и порозовяха. Катя вадеше залъка от устата си и късаше плата на роклите си, за да ходи Митра облечена и нахранена. Другата ѝ щерка умря от кашлица, а Елена, най-голямата… Катя помнеше как я извадиха от реката след една пиянска вечер на Стойчо. Не, Митра щеше да опази. За Митра щеше всичко да даде. Влезе обратно в кухянта и ритна галошите. От малка обичаше да шляпа боса по дъските. Ходеше обута само навън, и то защото като ѝ кървяха краката, много трудно переше чаршафите. Пък и се захабяваха от многото търкане, а не е като да имаха пари за нов плат. Цяло чудо беше, че всички имаха зимни дрехи. Напълни чайника с вода и го хвърли върху огнището. Жаравата от снощи беше достатъчна, за да постопли водата. Нямаше смисъл да пали огън сега, само щеше да изхаби дървата, а зимата още не беше започнала. Чая щеше да я сгрее после, пък и винаги можеше да си наметне шубата, ако станеше чак толкова наложително. Взе една метална купа, която вече се лющеше по дъното, и я сложи на масата. До нея примъкна кесийка с ориз. Изсипа я в купата и започна да чисти боклучетата от нея. Днес имаха специален повод - средния им син, Ивайло, щеше да се върне от града. Катя щеше да наготви лозови сарми. Щеше да извади и от хубавия зарзават, да го сложи на мсата. От сватбената си рокля беше направила хубава риза, размени един пакет брашно за ален конец, че да я извеза.. Щеше да прегърне сина си най-сетне. Обичаше така да седи и да си мечтае, докато къщата беше притихнала. То и друго не ѝ оставаше вече. Едно време беше хубава, кръшна девойка. Вплиташе звънчета и панделки в косата си, слагаше си венец от цветя и ходеше така я до кладенеца, я до мегдана. Бродираше, тъчеше, учеше песни. Имаше сладък гласец, красиво лице и тънка снага. Ухажваха я синовете на търговци и адвокати, подир нея ходеха момчета от града, все с образование, все с пари и потекло. Носеха ѝ накити и платове, странни подправки, книги.. А тя си ги трупаше и им се смееше. Не я интересуваха ни търговци, ни парите им. В йеното сърце вече се беше настанил Стойчо, нищо друго нямаше значение. С него се запозна като беше малка. Едно от любимите ѝ неща беше да ходи до реката и да си седи там. Вярно, нямаше кой да я гледа и кой да ѝ се радва на звънчетата, но пък тя там се правеше на самодива, на някое митично същество, между храстите откриваше приказки, лами и дракони, и си ѝ беше добре и самичка. На една такава разходка Стойчо я видя, убеди се, че вижда самодива и ѝ хвана една катерица, та да я погали. Покрай него пък тя се научи на много неща, с които да ядосва майка си - да скача в кални локви, да катери дървета, да си губи обувките и да си къса роклите. Това, както и най-редовно да краде храна от кухнята, първо да храни катерицата, после да храни и Стойчо. По него време за нея живота беше прост - вечер спеше на запалена камина в дебели одеяла, сутрин се будеше на богата закуска и прясно сварен чай. И приемаше, че всички така живеят. После Стойчо почна да ѝ разказва за у тях. Беше най-малкия от седем сина. Живееше в една къща с всичките. Износваше панталоните на по-големите си братя, баща му редовно го посбиваше, извеждаше всичките им две крави на паша и в общи линии предпочиташе да спи под навеса, заврян в сламата при тях, щото там нямаше кой да го рита и да му краде завивката през нощта. Катя го попита защо майка му не го обича, че той хич не беше лош, но Стойчо само сви рамене и отиде да набере боровинки - отиваха си много с хляба и сиренето, които Катя примъкваше от вкъщи. Така изкараха лятото, а после и още няколко. Катя порасна, ходеше в селското училище да учи да чете и пише. Тя пък след това бързаше да се прибере вкъщи, да грабне пак един самун хляб и буца сирене, и да хукне към гората, та да преподава на Стойчо. Харесваше ѝ дасканлъка, ама май само защото Стойчо ѝ даваше да го целува по бузата, когато прочиташе нещо правилно.. И да му пялска шамар по същата тази буза, щом объркаше някоя задача. Колкото по-голяма ставаше Катя, толкова повече майка ѝ ѝ се караше, а баща ѝ я наказваше. Катя пък все повече изоставяше мегдана и все отиваше в гориата, Стойчо ѝ береше цветя, дялкаше ѝ фигурки от дърво, ловеше ѝ риби в реката. Научи я как се прави огън и как да яде рибата така, че да е най-вкусна. А накрая, в един жарък следобед, ѝ предложи да се оженят, с пръстен, направен от маргаритки. ‘Ще ида войник/’ Бяха думите му, когато Катя го погледна с големите си, пълни със сълзи очи, и се жалваше, че баща ѝ никога няма да я даде. ‘и като се прибера, баща ти ще ме одобри. Ти само се дръж до тогава и недей да се жениш за никой!’. И тъй и стана. Катя я ухажваха от близко и далеч. Майка ѝ се молеше, баща ѝ я заплашваше, но Катя си знаеше нейното, а нейното беше Стойчо. Стойчо, който с месеци не ѝ изпращаше ни вест, ни писмо, а тя вечер си галеше пръста, където беше сложил маргаритките, и се молеше на всеки бог, който можеше да я чуе.. Нека Стойчо се върне. И нека още само нея да иска. Майка ѝ не се спираше. Говореше и как не трябва да се жени за сиромах, за войник. Рисуваше ѝ страшни картини на глад и мизрения, увещашваше я да остане още малко въкщи, па нека да видим някой друг дали няма да дойде и да ѝ хареса. Но как да пожънат нещо тия молби, та Катя не знаеше колко са страшни ни глада, ни студа.. Знаеше само колко е силна любовта и това ѝ беше достатъчно. За това и сега седеше и чистеше ориз с мазолестите си ръце. Тънките ѝ някога нежни пръсти се бяха превърнали в грозни, криви дънери. После щеше да почне да обикаля селото и със същите тоя ддънери щеше да събира я мръсни дрехи, я ризи за кърпене, та да изкара някоя паричка. А сетне тая пара щеше да скрие под една дъска в спалнята. На Стойчо щеше да даде колкото да не тръгне да търси другите, да не я заподозре, че събираше зестра на Митра. Пък дано Митра да случеше на хубав мъж, когато порасне..

Развълнува ме.