"Имаш много сладка шапка" Последните думи, които напускат избледняващите и устни, преди да отпусне глава в скута ми.

"Мамка му." Искам да я разтреса, но така рискувам да я доубия. Така че просто притискам пуловера си към гърдите и и се успокоявам с факта, че още диша. Напрагям слуха си и се моля, че която диспечерка е приела обаждането ми, не е решила, че си правя шега. Моля се вече токът по релсите да е спрян и някой с носилка да тича насам.

Чух гърмежа от съседния вагон. Благодарен съм на боговете на малките чукчета за аварии. И че по понякога стъклото наистина се чупи като по филмите. Или пък просто съм прекалено вглъбен в собствената си вселена, за да обръщам внимание на нещо подобно. Сигурно утре ръката ще ме боли. Няма да е за пръв път.

Синхронизирам дишането си с плиткото повдигане на гърдите и. Няколко минути в този ритъм и на мен ми се завърта главата. Лицето и изглежда спокойно, и като че ли не кърви чак толкова много, но поне още диша. Извиках линейка, нали? Не мога да си спомня.

Минават часове. Или може би секунди. Напрегнат глас ми дърдори нещо бързо, ръце обгръщат раменете ми, опитват се да ме издърпат от девойката. Отнема ми време да потисна инстинкта си и да го преметна през гърба си. Думите му започват да правят някакъв смисъл чак след като тя не е в скута ми. Вместо това някой ми задава въпроси, някой друг ми помага да се изправя, трети разчиства останалите жертви. Шоуто свърши. Време е за досадни въпроси, после всеки отива по задачите си.

Четири жертви. Пет, ако броим и главният причинител на събитията. Не, не съм видял какво става. Не, не познавам извършителя. Да, ако си спомня още нещо, ще се обадя. Да, близък съм с жертвата. Никой не се сеща да ме попита защо съм бил в различен вагон, ако сме си толкова близки, но мен това ме устройва перфектно. Не обичам да лъжа.

Не разбирам този свят, по дяволите. Всички имат оръжия, никой не е войн. Никой не може да се бие. Не и истински. Не и както трябва. Не и за чест. Просто от страх. И после сами не могат да живеят със себе си.

Клатя глава и пуша цигара пред болницата. Дрехите ми тежат, кръвта започва да ги втвърдява. По моето скромно мнение, щавената кожа е много по-подходяща за подобни изцепки, от колкото памучните дрехи, с които се обличат тук. Но това е положението, предполагам. Ще повися малко пред болницата, ще изпия едно две кафета, ще изчакам девойката да се събуди. Ще проверя дали този път дали съм бил навреме, дали и този път съм изкарал късмет.

А всичко, което искам, е да си ида у дома.