Като за начало, яздя кон. Което само по себе си е любопитна концепция. Не мога да си кривя душата, не съм чак толкова скучна, яздила съм известно количество.. Говеда през живота си, но кон не е било сред тях. Но пък, поне погледнато отстрани, ми се получава нелошо.
Не съм в рокля. И косата ми не се вее романтично зад гърба ми. Ако трябва да съм честна, не изглежда и като да имам особено много коса. Тънка плитка, увита на кок около главата ми, а страните ми изглеждат гладко избръснати. Не мога да преценя дали ми отива или просто стои добре с останалата част от ансамбъла.
В общи линии, подсъзнанието ми доста краде от Зина, принцесата войн. Само че тя беше с пола, аз си имам кожени панталони. И яздя.. През хълм? Не виждам дървета, просто поляна пред себе си. Нося броня върху кожените си одежди, метал се удря в метал, докато коня ми препуска, дрънчи весело в ушите ми. Звучи като вкъщи, Мирише на вкъщи. За пръв път през живота си се чувствам на място. Пък било то и не наяве.
‘Илина!’ Викът ме поздравява, а собственикът му се изравнява с мен, заедно със собствения си кон. Броните ни са еднакви, семпли и леко, почти без украси. Те са просто там, за да вършат работа. За сметка на което са излъскани до болка.. Усещам мазолите по ръцете си от търкането. Чувствам се така, сякаш летя.
А после черно петно се появява пред погледа ми. Отварям очи и усещам колко много ми се гади. Грозна лампа с изкуствена светлина ми докарва главоболие, досадно като гладен комар през август. Конят ми го няма. Чувствам се объркана.
После спомените ми наваксват, избутват съня назад и си спомням. Стрела, после някакъв момък със смешна шапка, който ми се кара, че заспивам. А сега болница и санитар, който нещо ми говори. Много тъпо. И много досадно.
Години преди да падне Берлинската стена,...
Идин поздрав:)
леко арогантно, нахакано, духовито, римтмично, със самочувствие
елемент секси и доста нюанси - поне аз така го "виждам"
само за мазолите не - имам ги от 16 годишен поради фитнеса, късал съм бол
някои ги имат от лопата на 10 години
