Простреляха ме. Фал. Много тъпичко.

Лежа на студения, мръсен, много мръсен под, и чакам. Не знам какво чакам, но няма и твърде много, което да направя, от тази си позиция. Притискам пръсти към раната си, кръвта ми тупти и изтича между тях, а на мен ми става смешно. По някое време вдигам ръка, оглеждам я на светлината на лампите и ми става още по-смешно. Кръвта наистина е като по филмите. Като боичка, затворена във вода, само че мирише доста по-гнусно. През главата ми минават всички онези истории за онези фатални девойки с руси коси и червила в кърваво червено. Или девойките са тъпи, или цвета е грешен, но определено не ми изглежда подходящ за фатални жени.

Пак ми става смешно. Уж в последните ти мигове живота ти минава като на лента, а аз си мисля за булевардни романи. Спомените за близките ми се опитват да нахлуят в съзнанието ми, но упорито не ги пускам. Ще се разстроя, а не искам. Не мисля, че ще мога да го понеса. Изоставям прекалено много хора. Не си галя егото прекалено много, знам, че ще се оправят и без мен, но знам, че ме обичат и ще тъжат. Нямам идея къде точно съм простреляна, но някак мисълта за сълзи има по-голям потенциал да ме довърши от която и да е рана. 

Поне няма да ходя на работа. Е, все още не мога да кажа на шефа си, но скоро смятама ми започва и той сам ще разбере. Ще пита къде съм. Сигурно ще бъде малко разочарован - това не е типично поведение за мен. После ще започне и да се притеснява - това наистина не е типично поведение за мен.

Не. Не искам да плача. Не искам и да умра, но това не зависи много толкова, колкото си мислех, така че се впускам към следващата най-добра опция - спокойна смърт. Не разчитам на бърза помощ - в метрото сме, и то между две от метростанциите. Трябва някой да разбере, че нещо не е наред, да подаде сигнал, да намерят как да стигнат до долу.. Ще умра в като канален плъх, в това съм убедена. Така ми е било писано. Нека да е грозна смърт. Нека да няма нищо геройско или поетично. Само искам да е спокойно.

До офиса има магазинче. Продават се ядки, плодове, кафе. Момчето, което го държи, е.. Забавен. Или поне не изглежда като лош човек, просто е малко странен. Казвам момчето, но сигурно е на 40. Което пък не му пречи да се сваля със студентките от близкия университет. А на мен влиза да ми прави кафето още като ме види да се задавам по улицата. 

Дали и той ще се чуди къде съм? Сигурно първо ще си помисли, че съм късната смяна. А после ще реши, че съм в почивка или отпуска. После все някой ще му каже клюката, де. Хората понякога са като лешояди, обичат трагедията, хранят се от нея, особено ако не са тези, на които им се случва, а са просто пасивен, косвен участник. Така получават бонуса на това да се чувстват специални, да изпъкнат из тълпата, без реално да плащат цената за привилегията. Не им се сърдя. На никого не се сърдя. Просто ме натъжава.

‘Не заспивай’. Гласът достига до мен през мъгла. Завъртам глава към посоката му и отварям очите си. Срещат ме два лешникови ириса с мрежичка от бръчици. Усмихвам се глуповато. Усещам как ръцете на непознатия махат моите от раната и започват да я притискат. 

‘Добре, няма.’ Примлясквам, усмихвам се и затварям очи отново. Подпрял е главата ми на нещо, в което се опитвам да се сгуша. Дори не знаех, че съм тръгнала да заспивам. Това, което знам, е че със затворени очи не ме боли и не ми е студено. С отворени ми е студено и ме боли. Плюс, че вече се бях настроила да умирам. 

‘Не затваряй очи. Скоро ще дойде линейка.’ Говори ми бавно, спокойно, уверено. Дали е правил това и преди? Или просто времето се точи като дъвка, разтопена на асфалта.

‘Добре, няма.’ Искам да се засмея, но всичко ме боли. Умът ми е другаде. Някъде на брега на морето, пясъкът минава между пръстите ми, водата, вълните ми шептят тихо. Лешниковите очи натискат гърдите ми, проверяват пулса ми и ми говорят несвързано, карат ме да разкажа за себе си. Или поне аз чувам несвързано. И със сигурност не ми се говори за мен.  

Отварям очи за последен път и протягам ръка към непознатото лице. Искам да уловя погледа му, искам да го погаля и най-вече искам да ме остави намира. 

‘Имаш много сладка шапка.’ Чувам се да казвам последно, преди да се отпусна напълно.